По време на изминалата приказна неделя за (до)измисляне на истории в Народно читалище "Пенчо П. Славейков 1921" децата пресътвориха историята на "Играчките на Моника".
В тяхната история се появи заека Пепито и със силата на собствената си чаровност, любов и игривост, успя да помогне на другите играчки да стигнат по-близо до сърцето на Моника. Един наистина специален и вълшебен заек! И понеже е толкова специален, обещах на неговите създатели да разкажа историята му и как точно е стигнал до парка, където го срещнала Акулата и Паяка.
И така, слушайте историята на Пепито:
Първото което Пепито помни в живота си, е как една остра, остра игла се спуска и се забива в ръката му. После се вдига, за да се спусне отново надолу, да се забие, пак да се вдигне и така безброй пъти. Не много приятен начин да започнеш живота си, но Пепито не изпитваше болка, а само някакво тихо объркване. Така или иначе, скоро цялото това шиене приключи и той се озова на една много приятна и слънчева витрина, обкръжен от други парцалени кукли.
На витрината беше весело. Имаше приятели, имаше любопитни гледки през прозореца и най-вече – имаше много усмихнати детски лица, които гледаха и сочеха различните кукли. А те, куклите, една по една изчезваха от витрината и поемаха заедно с новото си дете към игри и приключения.
- Сбогом и дано те чакат много игри и любов! – изпращаха обитателите на витрината всеки свой приятел, който продължаваше по пътя си.
Един ден, всъщност, доста скоро след като го сложиха на витрината и Пепито беше гушнат и отнесен от Илия – детето, което в момента, в който го видя, се влюби. И любовта беше взаимна, защото и Пепито веднага хареса Илия.
Двамата станаха неразделни. Където беше Илия, там беше и Пепито. Където беше Пепито, там беше и Илия. Вечерите не започваха без Пепито да седне на масата. Родителите на Илия даже свикнаха да се оглеждат за Пепито, за да видят къде е синът им. Чудни времена бяха. Пепито беше като по-малък брат в семейството и се чувстваше като най-щастливата кукла на света.
Освен в дните, в които се чувстваше леко тъжен, че не е видял нищо от широкия свят, който беше зърнал докато седеше на витрината. Той знаеше, че има още толково много други места, на които Илия сякаш никога няма да попадне, а това означаваше, че и Пепито няма да отиде там. И колкото и да беше щастлив, дните в които се чувстваше така ставаха все по-чести.
Така, в един от тези тъжни дни, когато се чувстваше зякаш заклещен в прегръдката на Илия, Пепито взе решение. Просто се мръдна малко. Всички знаем, че куклите го могат това. Не много, не могат да отидат до магазина да речем, но някакси могат да се отместват леко в страни сами, точно колкото да не са там, където сме ги оставили.
И така, Пепито се отмести и падна от пейката, на която го беше оставил Илия. След което мръдна още малко и се мушна в тревата под нея. В това време Илия тичаше наоколо с приятелите си и въобще не забеляза това.
А после имаше:
- Хайде, прибираме се бързо, че е време за вечеря! Ама наистина бързо!
- Илия тръгваш ли?
- Хайде момче, аз се прибирам, ти ако искаш!
А после имаше и:
- Ама как Пепито е останал в парка?
- Е кой ще го търси сега в тъмницата? Утре ще го намерим!
- Е стига де, виж колко други играчки имаш!
- Не плачи, няма кой да го вземе!
А през това време Пепито преживяваше най-големите си кошмари. Без любовта и прегръдките на неговото дете, светът се беше оказал едно самотно и студено място, в което на всичкото отгоре валеше дъжд. Животът под пейката не беше онова вълнуващо приключение, което той си представяше.
А на всичкото отгоре, за негов ужас, скоро видя към пейката да се приближават един Паяк и една акула....
............................
От срещата на Пепито с Акулата и Паяка, започна историята на децата по време на нашата среща. За неприсъствалите – спокойно, всичко, разбира се, свършва добре.
А, ето и Пепито, измислен от неговите автори и нарисуван от Юлия Лачева!
Защото всяка добра история, заслужава добра илюстрация!
Благодарим на Слави и Юлето за вниманието и любовта, които споделиха с всички ни по време на Приказната неделя!
Тази статия все още няма коментари